Относно детството

Share on facebook
Share on google
Share on twitter
Share on linkedin

Защо първите седем години са толкова фатален период за развитието на човека. Какво толкова се е случвало с нас през този период за който почти нямаме памет. Това е времето когато се формира нашият характер. Поради липсва на собствен опит, детето копира моделите на своите родители.

 

Защо първите седем години са толкова фатален период за развитието на човека. Какво толкова се е случвало с нас през този период за който почти нямаме памет.

  • физическо развитие с невероятна интензивност – до 4.5м детето удвоява теглото си, до 1г го утроява
  • появяват се първите зъби, детето се научава да седи,  ходи.
  • появяват се първите думички, усвоява се езика.
  • усвояват се основните вярвания и  навици за живота.

През този период детето опознава света със сетивата си със чувствата си. То е в света на удоволствието и неудоволствието. Сивото вещество е на заден план. В  този период детето е във властта на лимбичната система – т.е. управляват го чувствата.

Защо характерът се формира именно в това ранно детство?  В този период на детето му липсва собствен опит и критичност поради което възприема всичко от света едно към едно. Родителите инплантират в главата на децата си собствената си гледна точка за добро, за зло, за красиво и грозно, за позволено и непозволено и пр.

Тази представа за света остава у нас за цял живот. Това е филтърът през който пречупваме света нататък в живота.

Кое е основното занимание на децата през този период – ИГРАТА. Енергията на децата прелива, тя е динамична , без задръжки.  Децата нямат срам от миналото си и  страх от бъдещето си. Няма страхове, няма комплекси. То тича скача, гони кучета и котки без страх, играе футбол безспир и не за да постига някакви резултати,  а защото изпитва удоволствие от това.

Децата говорят високо, крещят, плачат, смеят се, без да контролират емоциите си. При тях всичко е тук и сега.

Чрез играта децата научават най-важните уроци за живота. Чрез играта те опознават света и трупат опит.

Когато си гледаме снимките от детството ще забележим, че колкото по-големи ставаме , колкото повече „порастваме”, толкова по-малко се усмихваме, ставаме по-сериозни и по-тъжни.

Защо е така? Защото непрекъснато са ни казвали не се смей, не плачи, не викай, животът е сериозно нещо. И за да станем съответни на това което се очаква от нас започваме да потискаме нашата емоционалност. За да се установи повърхностен мир и „спокойствие” под което ако погледнем „ври и кипи и мирише”.

Защо се получава така, че колкото повече „порастваме”, толкова по-малко играем?. Защото с порастването започва да ни се развива умът. А умът винаги превръща всяко нещо в работа. Умът ни казва, прави еди какво си, защото резултатът от това ще бъде еди такъв си! Умът винаги планира нещо.

Възрастните постоянно ни казват, че от играта няма полза в живота. Защото трябва да се учим, защото трябва да получим по добро образование,  защото трябва да си намерим по-добре платена работа, защото трябва да си построим къща, защото трябва да си купим кола, защото……защото…. И така неусетно се научаваме да жертваме настоящето, заради БЪДЕЩЕТО. Това е начинът по който работи умът ни. Работи в настоящето, заради бъдещето! А то бъдещето е илюзия, може никога да не дойде. Това разделяне на целта и средствата създава огромна пропаст.

При играта целта е тук и средството е тук. Докато детето играе бъдещето не съществува. Само тогава може да се изживее удоволствие.

Така се получава, че възрастните работят в настоящето заради бъдещето. Крайният резултат е винаги някъде другаде. ЩАСТИЕТО НЕ Е КРАЕН РЕЗУЛТАТ, ЩАСТИЕТО Е ВИНАГИ НЕЩО КОЕТО СЕ СЛУЧВА ТУК И СЕГА!

И така неусетно ден след ден се научаваме да потискаме емоциите си. И това го правим от страх „защото ако покажа колко емоции има в мен другите ще ме помислят за луд и ще ме накажат”. И така цял един живот се опитваме да потискаме и да задържаме емоциите си. И това постоянно ни създава голямо напрежение. И тогава  говорим ли говорим, мислим ли, мислим……

Постепенно енергията ни намалява, защото тя отива за подтискане на емоциите. Ето защо децата имат толкова много енергия , защото те не я пропиляват за да я потискат.

Проблемът е , че когато постоянно живеем в това пространство на потиснатост ние несъзнавано ще започнем да предизвикваме ситуации в които задържаните емоции ще излязат. Обикновено най-потърпевши, разбира се са нашите близки. И ние несъзнавано задействаме за пореден път, разрушителните взаимодействия от своето детство и неволно подбираме тези хора около нас които по подобни техни си причини ще се почувстват задължени да участват в „ИГРАТА”

Цял живот са ни казвали, че трябва да обичаме Родината си, училището си, приятелите си, родителите си, партньорите си, роднините си, но никой не ние казал, че най-напред трябва да обичаме себе си. И това не е случайно, защото да обичаш себе си е опасна работа, защото това означава, че трябва да приемем емоциите си. За да се освободят от  задържаните си емоции хората спортуват, ходят на мач, тичат, чупят, викат и всичко това за да се разтоварят…

Какво се получава, мием си зъбите, къпем се, подреждаме си къщите, но никои не ни е учил, че трябва да си почистваме и емоциите. Това е толкова важно колкото и да сме чисти. Това е нашата емоционална интелигентност. Емоциите са просто реакцията ни към света и ако непрестанно ги потискаме те стават твърде силни, стават несъзнавани и тогава започваме да нараняваме другите и себе си.

Според К.Г.Юнг, детето винаги е възпитавано от някой друг! Следователно колкото и да е добро това възпитани то никога не съответства на истинските потребности на детето. При възпитанието на детето родителят го тласка към все по-голяма диференциация. Казваме му – ти се различаваш от другите, ти си единствен, ти си много важен.  Като правим това ние автоматично отделяме детето от хората и от света. Разграничавайки го, убиваме неговата универсалност  и по този начин другият автоматично се превръща във враг.

С други думи възпитанието цели разграничаване и отделяне във вселената където всичко е винаги свързано. Тоест отделянето  всъщност е, грижливо поддържана илюзия. Това води до непрекъснат конфликт между детето  и другите. И то се чувства длъжно да заслужи одобрението на всички възрастни.

В един момент детето се вкопчва в играта на разграничаване за да не бъде наказано или изоставено и основната му същност слиза в сянката.

И ето така някъде в детството ни се крие и очаква своя час зрелият човек. Но как да се върнем към прекрасното бъдеще което сме загърбили. С каква вълшебна лопата да изровим от миналото онова което сме били. И за да изпълним тази задача би трябвало да забравим всичко което сме научили, да изтрием от вътрешната си памет всички условности, всички априори, всички вярвания, идеали, идеи. После трябва да се върнем към сянката си и да я осветим и чак тогава да възприемем онова което ни приляга.